| В долът на Искъра света обител има, | |
| и вътре черковка със вехти зографий, | |
| през тесни дупчици тя видело приима: | |
| на стари векове тук тайната се крий. | |
| С свещица във ръка разгледвах аз стените: | |
| светци, угодници с избодени очи, | |
| окъртени венци и надписи изтрити — | |
| на люти времена тук дирята личи. | |
| Полека се вдълбах, унесох в тъмнините, | |
| найдох се, заживях в дълбока старина, | |
| с народ благочестив, на цар Шишмана в дните, | |
| на сетния ни цар… В таз глуха планина, | |
| с уплашений народ в страх молех се и ази, | |
| и служба ставаше във тъмния олтар, | |
| та господ царството от буря да запази, | |
| светий Христови кръст и бедния ни цар; | |
| да прати нему сонм крилати серафими, | |
| че страшен е врагът, войски му нямат чет… | |
| И молехме се ний… Светци невъзмутими | |
| въз нази гледаха, студени като лед. | |
| И господ гледаше от свода безучастно… | |
| Безумно, жалостно молитвите ечат, | |
| войводи чинеха метания безгласно, | |
| и саби, мечове о плочите дрънчат. | |
| Тогаз свещеникът извика из олтаря | |
| гръмовно: „Горко нам! Изля се божий гняв | |
| над нашите глави, над царството и царя: | |
| грешихме много ний, и божий съд е прав. | |
| Ударихме в разврат, в нечестье тънем всички, | |
| раздори губят ни, въстана брат на брат, | |
| на чуждо иго врат подлагаме самички — | |
| безумие владей от хижа до палат! | |
| Станахме подли, зли, на робите сме равни, | |
| пред златния телец чест, вяра не щадим. | |
| Къде са? Де сега Асеневците славни? | |
| При тях ний бяхме род велик, непобедим! | |
| О, горко, горко нам — и тебе, цар Шишмане — | |
| кръв изродена, длан безсилна! — О, лош час! | |
| Ти бягаш пред врага! Земята ти във плян е! | |
| От гибел твоят меч не ще избави нас!“ | |
| Млъкна пророкът лют. Народът християнски | |
| остана вкамънен. Внезапно шум велик | |
| отвън се чу — тръби от орди агарянски… | |
| В господний дом писна отчаян плач и вик. | |
| Ударил бе часът! Кат всичките, уплашен, | |
| пред зиналия гроб безпомощен стоях; | |
| познах, че е настал конец на всичко страшен: | |
| трон, царство и народ — как гинеха видях! | |
| И сред тоз шум — друг шум: навън изписка влака | |
| и мен от блян зловещ изтръгна, отърва; | |
| но дълго в моя слух звучаха вопли в мрака | |
| и на свещеника ужасните слова. | |
| Юли 1899, Своге | |